В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ІV-ти Въззивен граждански състав

На 20 октомври 2010 година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИНА ЧАПКЪНОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. РОСИЦА СТОЕВА

2. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА

секретар Д.С.

като разгледа докладваното от съдия РОСИЦА СТОЕВА

въззивно гражданско дело № 345 по описа на 2010 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред Ямболски Окръжен съд е образувано по въззивна жалба на С.Д.С., в качеството му на настойник на И.М.С. против Решение №382/05.07.2010 г., постановено по гр.д.№1274/2009 г. по описа на ЯРС. С посоченото решение съдът е осъдил И.С. да заплати на осн. чл.143 от ЗЗД на К.Т. сумата 5765,08 лв., представляваща заплатено от него, в качеството му на поръчител задължение на ответницата по договор за потребителски кредит от 19.05.2003 г., ведно със законната лихва. Със същото решение съдът е отхвърлил предявения от К.И.Т. иск с правно осн. чл. 86 от ЗЗД за сумата 250 лв., представляваща лихва за забава, дължима върху сумата 5765,08 лв.

Въззивникът обжалва решението в частта, в която е осъден да заплати сумата 5765,08 лв., ведно със законната лихва, както и разноски в размер на 671,48 лв., като счита, че постановеното решение в тази част е неправилно, поради неговата незаконосъобразност, необоснованост и постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, по съображения, подробно изложени в жалбата. Иска се постановяване на решение, с което да се отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част и в случай, че въззивният съд сподели оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. В случай, че приеме за основателни възраженията за незаконосъобразност и необоснованост на решението, въззивният съд да постанови друго решение по същество, като отхвърли предявения против И.С. иск. Заявена е и претенция за разноски. В с.з. въззивника, редовно и своевременно призован, не се явява, но чрез процесуалния си представител поддържа въззивната жалба така, както е предявена.

Против въззивната жалба е депозиран отговор от въззиваемата страна К.И.Т., с който се оспорва нейната основателност, по изложени в отговора съображения. Твърди се, че решението на ЯРС е правилно, поради неговата законосъобразност, обоснованост и установените факти по делото. Моли се окръжния съд да постанови решение, с което да потвърди решението на първостепенния съд в атакуваната част. Заявена е и претенция за присъждане на разноски за въззивната инстанция. В с.з. въззиваемата страна, редовно и своевременно призована, не се явява, но чрез процесуалния си представител поддържа заявеното с писмения отговор становище.

След преценка на оплакванията по жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото, Окръжния съд приема за установено следното от фактическа страна:

По делото между страните липсва спор, относно фактите. От представените по делото писмени доказателства и от приложеното ч.гр.д.№266/2005 г. по описа на ЯРС и изп.д.№104/2005 г. по описа на ДСИ при ЯРС се установява, че на 19.05.2003 г. ответницата С. е сключила договор за потребителски кредит с „БПБ" АД (сега - „Юробанк И Еф Джи България" АД), като за нейния дълг към банката са поръчителствали три лица, сред които и ищецът К.Т.. Установява се също, че поради липсата на доброволно изпълнение от страна на кредитополучателя, по молба на кредитора по ч.гр.д.№266/2005 г. по описа на ЯРС е бил издаден изпълнителен лист от 23.02.2005 г. срещу главния и солидарните длъжници за солидарното им осъждане да заплатят дължимите суми по договора за кредит, вкл. и за съдебно-деловодни разноски. Въз основа на горния изпълнителен лист е било образувано изп.д.№104/2005 г. по описа на ДСИ при ЯРС, по което принудителното изпълнение било насочено срещу имущество на поръчителя К.Т.. В резултат на това и след удръжки от трудовото му възнаграждение, същият напълно погасил дълга на кредитополучателя С. към банката в размер общо на сумата 5 765,08 лв., за което обстоятелство страните не спорят и което се установява и от заключението на допуснатата по делото съдебно-икономическа експертиза. Безспорно е също, че с решение от 18.11.2005 г. на Кюстендилски окръжен съд, влязло в сила на 08.12.2005 г., ответницата С. е била поставена под пълно запрещение, като видно от приложената по делото Заповед №23/24.01.2006 г. на кмета на Община Сепарева баня, на същата е назначен настойнически съвет в състав: С.Д.С. - настойник, Д С. В. - зам.настойник, С. М. Б. - съветник и Х. С. Б. - съветник. Не се спори и относно това, че ищецът, след като изаплатил задължението на ответницата по сключения договор за кредит, й изпратил нотариална покана, с която я поканил да изпълни задължението си към него. Нотариалната покана е връчена лично на ответницата на 14.07.2008 г. чрез обратна разписка (лист 6 от първоинстанционното дело). Ответницата не се отзовала на посочената в поканата дата, за което е съставен и констативен протокол от 21.07.2008 г. (лист 10 от делото). Поради това, че и към настоящия момент липсва доброволно плащане от страна на ответницата на търсената сума, ищецът претендира и изтекла лихва за забава за периода от 14.07.2008 г. (датата на получаване на нотариалната покана) до датата на исковата молба - 01.06.2009 г. в размер на 250 лв., дължима върху сумата от 5765,08 лв. Вещото лице, в заключението на съдебно-икономическата експертиза изчислило, че размерът на претендираната лихва за забава за сочения период е в размер на 755,04 лв., а не е 250 лв., каквато е претенцията на ищеца.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения в чл.259, ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивника е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивния съд прецени, че последното е валидно и допустимо, а при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила. В тази връзка твърденията на въззивника за допуснати от съда съществени нарушения на процесуални правила са неоснователни, още повече, че във въззивната жалба липсва конкретика по въпроса.

При преценка по същество първоинстанционото решение, в атакуваната част, се прецени за правилно.

С депозираната пред ЯРС искова молба ищецът К.Т. е поискал съдът да осъди ответницата И.М.С., действаща чрез нейния настойник и законен представител С.Д.С. да му заплати сумата от 5765,08 лв. главница, представляваща заплатена от него сума, в качеството му на поръчител по договор за потребителски кредит от 19.05.2003 г, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане.

Разгледан по същество така предявения иск е ОСНОВАТЕЛЕН, като в тази връзка са правилни и изцяло се споделят изложените от ЯРС мотиви.

Предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл.143, ал.1 от ЗЗД, както правилно е квалифициран и от първостепенния съд. Съгласно цитираната правна норма поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск, както и има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането.

Относими към процесния случай са и нормите на чл.5 и чл.3, ал.2 от ЗЛС. Съгласно разпоредбата на чл.5 от ЗЛС, непълнолетните или пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни. За правните им действия се прилага разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗЛС, т.е. вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници. Поставянето под запрещение е акт на съда, с който се ограничава или отнема по установен ред и въз основа на установени от закона основания дееспособността на едно физическо лице при трайно душевно заболяване, което препятства лицето само да се грижи за себе си и своите работи. Препращащата норма на чл.5, ал.3 от ЗЛС сочи, че по отношение на правните действия на лицата по ал.1 се прилага чл.З, ал.2 от ЗЛС, а за правните действия на лицата по ал.2 се прилага чл.4, ал.2 от ЗЛС. Статутът на лицата, поставени под пълно и ограничено запрещение, е приравнен по закон на този на малолетните и непълнолетните лица. Както правилно е посочил ЯРС, съдебното решение, с което едно лице се поставя под запрещение, тъй като поради слабоумие или душевна болест не е в състояние да се грижи за своите работи, има конститутивно действие, т.е. правната промяна в сферата на това лице настъпва за в бъдеще. Това означава, че всички поети до момента на влизане в сила на решението задължения са валидно възникнали и по тях задълженото лице дължи изпълнение.

Както вече се посочи страните по делото нямат спор по отношение на приетите от съда за установени факти. Правният спор между тях е досежно правните изводи, които налагат тези факти.

Не се спори, че към момента на подписването на договора за потребителски кредит от 19.05.2003 г. ответницата С. не е била поставена под пълно запрещение, т.е. че е била дееспособна към тази дата. Следователно, същата валидно се е задължила както към банката-кредитор, така и спрямо поръчителите, които имат право при изпълнение да търсят от нея отговорността по реда на чл.143 от ЗЗД. Няма спор и относно това, че ищецът Т. е заплатил по образуваното изпълнително дело, като поръчител на ответницата, сумата от общо 5765,08 лв. за погасяване на задължението й по договора за кредит, както и че до настоящия момент същата не му е възстановила тази сума. Ето защо, правилен е и изцяло се споделя от настоящата инстанция изводът на първостепенния съд, че ищецът има право да получи сумата от 5765,08 лв., която е заплатил на банката-кредитор. Регресният иск на поръчителя, с който същият цели да реализира отговорността на главния длъжник, е основателен, като в случая с оглед на данните, че ответницата е поставена под пълно запрещение и не е дееспособна /което включва невъзможността й да извършва сама правно валидни действия, в това число и да погасява възникнали вече задължения/, задължението й спрямо поръчителя следва да бъде погасено чрез действията на нейния законен представител и настойник С.Д.С., в съответствие с разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗЛС. Изложеното води на извод за основателност на предявения иск, като ответницата бъде осъдена, чрез нейния настойник и законен представител, да заплати на ищеца сумата от 5765,08 лв. Върху тази сума следва да се присъди и законната лихва за забава, считано от датата на исковата молба - 01.06.2009 г. до окончателното изплащане.

В жалбата си въззивника е направил възражение, че в случая и по отношение на И.С. приложение следва да намери разпоредбата на чл.81, ал.1 от ЗЗД. Твърди, че С. е била в невъзможност да изпълнява поради физическа причина – влошено здравословно психическо състояние, довело до поставянето й под пълно запрещение, което от своя страна представлявало извинителна причина по смисъла на чл.81, ал.1 от ЗЗД, която не може да й се вмени във вина.

Така заявеното възражение се прецени от въззивния съд за неоснователно, а изложените в тази връзка доводи не се споделят. Действително съгласно разпоредбата на чл.81, ал.1 от ЗЗД длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Т.е., за да е налице т.нар. „освобождаваща невъзможност” по см. на цитираната правна норма е необходимо да се установи по несъмнен начин, че изпълнението е неосъществимо поради практически или правно непреодолимо препятствие, настъпването на което не може да бъде вменено във вина на длъжника. Необходимо е още събитието да е случайно по своя произход и неговото настъпване длъжникът, нито да е в състояние да предвиди, нито да предотврати, като именно случайността на събитието причинява и невъзможността за изпълнение. На следващо място е необходимо между случайното по произхода си събитие и невъзможността за изпълнение да съществува причинна зависимост.

Описаните предпоставки в конкретния случай и по отношение на ответницата, въззивния съд счита, че не са налице. В тази връзка по отношение на нея не би могла приложение да намери разпоредбата на чл.81, ал.1 от ЗЗД, като С. да бъде освободена от отговорност по отношение на ищеца. Обстоятелството, че И.С. през 2005 г. е поставена „под пълно запрещение” според настоящия съд я е поставило в лична субективна невъзможност да изпълни задължението си, която обаче не би могла да я освободи от отговорност. И това е така, тъй като в случая задължението на С. е парично такова, а факта на поставянето й под запрещение (лишена е от гражданска дееспособност, но не и от правоспособност) следва да се тълкува единствено в посока, че не би могла да изпълни сама, а това следва да стане чрез определения й по реда на закона настойник.

Като неоснователно се прецени и възражението, че ЯРС неправилно е приложил разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗД, тъй като поръчителя не бил уведомил длъжника за изпълнението преди да изпълни, поради което бил лишен от право на регресен иск. В случая става въпрос за съдебно присъдено вземане на банка, като е била ангажира на отговорността на длъжника и поръчителите солидарно. Освен това поръчителя е изпълнил в резултат на проведено принудително изпълнение по отношение на него по изп.дело №104/2005 г. по описа на ДСИ при ЯРС. Само тези фактически обстоятелства са достатъчни да обосноват извод за неоснователност и на това възражение на въззивника. Нещо повече - то не кореспондира и с нормата на чл.143, ал.2 от ЗЗД.

Районния съд, като е достигнал до същите правни изводи, е постановил едно правилно и законосъобразно решение, което не страда от пороците, визирани във въззивната жалба и при условията на чл.271, ал.1 от ГПК, следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото въззиваемата страна има право да й се присъдят разноски за въззивната инстанция. Въззивния съд присъжда в полза на въззиваемия К.Т. разноски в размер на 450 лв. – адвокатско възнаграждение, предвид наличието на надлежно искане и на доказателства за направени разноски.

Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, ЯОС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №382/05.07.2010 г., постановено по гр.д.№1274/2009 г. по описа на ЯРС.

ОСЪЖДА И.М.С. с ЕГН ********** ***, действаща чрез нейния настойник и законен представител С.Д.С. с ЕГН ********** да заплати на К.И.Т. с ЕГН ********** ***, к-с „Диана” бл.19, вх.Б, ап.59 разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 450 лв.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.